Last Modified: 2023-01-26
УСМИХНИ СЕ, ЛЮБОВ
Тази странна любов, тази дълга любов и внезапна.
Първа капчица дъжд… Във врата… Под яката ми… Капна.
Предизвестие някакво… Иде буря… Далечният тътен…
Тази тайна любов… Без надежда… Без вятър попътен.
Връхлетя върху нас… Поумнели… Цинични… И грешни…
И ни шашна… Уби ни… Направи ни луди… И смешни…
Тази черна любов… Тази яростна и безобразна…
Тази сляпа любов… Тази дива любов… И омразна.
Не, не исках аз тази любов, тази приказка бяла…
И години… години… години… И няма раздяла…
Усмихни се, любов… Виж по устните кръв е избила.
Ах, от тази вампирска целувка оставам без сила.
Ах, от тази червена любов… И понякога синя.
И понякога жълта… И суха… като пясък в пустиня.
Тази мокра любов… Тази зимна… И кашлеща… Болна.
Тази само понякога… Никога, всъщност, доволна.
Тази ретро любов… Демодирана… В шлифер найлонов.
Тази сива любов… Над света… Над тигана тефлонов.
Във открито небе… И завряна във тайна бърлога…
Мимолетна и вечна любов… Без която не мога.
[Недялко Йорданов]
Любов
Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.
И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.
И сладък мед гори и пей по устните
в кръвта ми плуват хиляди звезди
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.
Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.
Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.
[Никола Фурнаджиев]
Аз съм Мария - жената на всички мъже и на мъртвите даже
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."
Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.
Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже...
Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.
А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."
[Борис Христов]
Сутрин
Къде бях тази нощ?
Стефан Цанев
Къде бях тази нощ? И в чии ръце?
Помня устните само до мойто сърце.
Помня дланите - дебнещи, нежни и зли.
Помня: "Още! Всичко да те боли!"
Помня как по гърба ми се стичаше дъжд
(Не беше друго: не плачеше мъж).
Помня дълго прощаване, помня краткия път.
И заспах като котка, самотна до смърт.
[Мариана Башева]
Стефан Цанев
Къде бях тази нощ? И в чии ръце?
Помня устните само до мойто сърце.
Помня дланите - дебнещи, нежни и зли.
Помня: "Още! Всичко да те боли!"
Помня как по гърба ми се стичаше дъжд
(Не беше друго: не плачеше мъж).
Помня дълго прощаване, помня краткия път.
И заспах като котка, самотна до смърт.
[Мариана Башева]
Оферта
Скапах се. Моля за съучастие
в следната ситуация:
Ковач на собственото си щастие
търси яки чираци.
[Виктор Самуилов]
в следната ситуация:
Ковач на собственото си щастие
търси яки чираци.
[Виктор Самуилов]
Угасва лятната трева –
безмълвна и червенокоса,
отчупвам залък синева
и чувствам – мравките ме носят.
[dSubov]
безмълвна и червенокоса,
отчупвам залък синева
и чувствам – мравките ме носят.
[dSubov]
Urban Romance
В гората от сгради
цветята са трамваи
и пеперудите коли.
Боклучените камиони са може би орли
и елетрическите стълбове треви.
а секса е любов.
НГ 2011
цветята са трамваи
и пеперудите коли.
Боклучените камиони са може би орли
и елетрическите стълбове треви.
а секса е любов.
НГ 2011
Нощна Задача
Трябва да лежа със затворени очи
и слушам как времето минава
докато дневните лъчи
отмият мрака на нoщта.
Защото както е направено
от безкрайноста
в мрака на нощта
трябва да спи твоята душа
са да не прави дела
които деня не одобрява.
Затова с блага приказка
приспи дневната тъга
че в леговището
на нощта да спи твоята душа
и тленната обвивка да не боли
и кара твоите мечти
да бъдат твоите кошмари.
Ако пребориш себе си и победиш
ще обожаваш всеки божи ден,
това за което си роден.
НГ 2011
и слушам как времето минава
докато дневните лъчи
отмият мрака на нoщта.
Защото както е направено
от безкрайноста
в мрака на нощта
трябва да спи твоята душа
са да не прави дела
които деня не одобрява.
Затова с блага приказка
приспи дневната тъга
че в леговището
на нощта да спи твоята душа
и тленната обвивка да не боли
и кара твоите мечти
да бъдат твоите кошмари.
Ако пребориш себе си и победиш
ще обожаваш всеки божи ден,
това за което си роден.
НГ 2011
Закъснял Косач
Като конски копита по залез изчаткаха
дните ти. Вече се взирам в звезди.
Ти беше ли виждал жена да коси, татко?
Ти беше ли виждал жена да коси?
Беше дворът орасъл. Пътека-загадка
по спомен напипвах. Жужаха оси.
Беше къща. Не беше дом без теб, татко.
Какъв дом е щом няма кой да коси?
Косата открих. С чер рог – ръкохватка.
Разбрах, че щом удряш и теб те боли.
Наклепах я. После с бруст галих я, татко.
Тъй кротко, без болка косата коси.
И удрях, и галих. Бе горчиво и сладко.
Тъй се ставало мъж. А пък аз съм жена.
Ти беше ли виждал жена да коси, татко?
Мълчеше тревата. Мълчеше светът.
Откос след откос, с бурени в схватка,
повалях живот. И живот възвести
дворът спретнат. Усмихна се дворът ни, татко,
а и той не бе виждал жена да коси.
Приседнах по залез. Направих салата
и сипнах ракия – за Бог да прости.
Ти беше ли виждал жена да мълчи, татко?
Ти беше ли виждал жена да мълчи?
[joy_angels]
дните ти. Вече се взирам в звезди.
Ти беше ли виждал жена да коси, татко?
Ти беше ли виждал жена да коси?
Беше дворът орасъл. Пътека-загадка
по спомен напипвах. Жужаха оси.
Беше къща. Не беше дом без теб, татко.
Какъв дом е щом няма кой да коси?
Косата открих. С чер рог – ръкохватка.
Разбрах, че щом удряш и теб те боли.
Наклепах я. После с бруст галих я, татко.
Тъй кротко, без болка косата коси.
И удрях, и галих. Бе горчиво и сладко.
Тъй се ставало мъж. А пък аз съм жена.
Ти беше ли виждал жена да коси, татко?
Мълчеше тревата. Мълчеше светът.
Откос след откос, с бурени в схватка,
повалях живот. И живот възвести
дворът спретнат. Усмихна се дворът ни, татко,
а и той не бе виждал жена да коси.
Приседнах по залез. Направих салата
и сипнах ракия – за Бог да прости.
Ти беше ли виждал жена да мълчи, татко?
Ти беше ли виждал жена да мълчи?
[joy_angels]
До синкавата сянка на балкана
жужи пчела със слънчевото жило
по гроздето от смях и злато.
Изкорениха лозето, и тук посях
далечни образи, насъщен спомен от сънуване.
Сред песъчливата земя
и дивия пелин останаха
на майка ми – един пейзаж
с раззеленените бадеми,
на татко – вино,
а на мен – горчилка.
След втората корица на живота
ще се завърна под заострения хребет,
за да запомня виолетови скалите
и да допия слънцето по залез.
[phifo]
жужи пчела със слънчевото жило
по гроздето от смях и злато.
Изкорениха лозето, и тук посях
далечни образи, насъщен спомен от сънуване.
Сред песъчливата земя
и дивия пелин останаха
на майка ми – един пейзаж
с раззеленените бадеми,
на татко – вино,
а на мен – горчилка.
След втората корица на живота
ще се завърна под заострения хребет,
за да запомня виолетови скалите
и да допия слънцето по залез.
[phifo]
Жълтъкът
на уличната лампа
се стича
по стъклото на нощта,
а аз пътувам
нагоре и надолу
с безстенен, деформиран
асансьор,
минавам през бетонните етажи,
страхът се свива
в изоставени ъгли,
оплетен в паяжини.
Пращят, една след друга
се чупят винените чаши
на търпението...
Подаваш ми ръка,
тъй топла и тъй малка,
притисната до тялото ти
като на сакат
и обясняваш,
че винаги си бил така...
Това не е любов,
а липса-зелено до отровност,
стягащо усещане,
че си загубил онзи
свой близнак,
когото
цял живот си търсил.
[zebaitel]
на уличната лампа
се стича
по стъклото на нощта,
а аз пътувам
нагоре и надолу
с безстенен, деформиран
асансьор,
минавам през бетонните етажи,
страхът се свива
в изоставени ъгли,
оплетен в паяжини.
Пращят, една след друга
се чупят винените чаши
на търпението...
Подаваш ми ръка,
тъй топла и тъй малка,
притисната до тялото ти
като на сакат
и обясняваш,
че винаги си бил така...
Това не е любов,
а липса-зелено до отровност,
стягащо усещане,
че си загубил онзи
свой близнак,
когото
цял живот си търсил.
[zebaitel]
Застреляй съдбата в тила,
Разпилей изгорените си мечти...
И яростно блъскай по масата,
Преди да затвориш очи....
Наказвай всички със себе си,
И в поглед лукав се къпи,
Щастие-подарено от някого
Зад себе си ти го хвърли...
Заплювай в лицето лъжеца,
макар и всичко във теб да гори,
и тръгвай когато, където поискаш,
дори и зад теб да остават сълзи...
[malko dete]
Разпилей изгорените си мечти...
И яростно блъскай по масата,
Преди да затвориш очи....
Наказвай всички със себе си,
И в поглед лукав се къпи,
Щастие-подарено от някого
Зад себе си ти го хвърли...
Заплювай в лицето лъжеца,
макар и всичко във теб да гори,
и тръгвай когато, където поискаш,
дори и зад теб да остават сълзи...
[malko dete]
Залезът. Ливадите. И аз.
Тишина, упойна като вино.
Под небето мораво и синьо
аз забравям месец, ден и час.
Аз забравям грижи и тъга.
Въздухът като любов усещам.
Целият съм мир и плът от нещо,
но незнам как да го нарека.
Чувам го като невидим глас,
който вдън сърцето тръпне, пее
лудото пиянство, че живея...
... Залезът. Ливадите. И аз.
[Дамян Дамянов], Из "До следващата смърт"
Тишина, упойна като вино.
Под небето мораво и синьо
аз забравям месец, ден и час.
Аз забравям грижи и тъга.
Въздухът като любов усещам.
Целият съм мир и плът от нещо,
но незнам как да го нарека.
Чувам го като невидим глас,
който вдън сърцето тръпне, пее
лудото пиянство, че живея...
... Залезът. Ливадите. И аз.
[Дамян Дамянов], Из "До следващата смърт"
От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
И една пчела -
И да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
Мечтата стига.
[Емили Дикинсън]
Нима не знаеш?
Трева -
И една пчела -
И да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
Мечтата стига.
[Емили Дикинсън]
(пустота във форма)
Когато недокоснати
белеещи се капчици роса покриват
алените кленови листа -
погледай тез алени мъниста.
(форма в пустотата)
Оголено дърво
без цвят и аромат
и все пак върху клона вече -
най-нехайна пролет!
Седя спокойно,
без да правя нищо,
пролетта идва и тревата
сам-самичка никне.
[Содзюн]
Когато недокоснати
белеещи се капчици роса покриват
алените кленови листа -
погледай тез алени мъниста.
(форма в пустотата)
Оголено дърво
без цвят и аромат
и все пак върху клона вече -
най-нехайна пролет!
Седя спокойно,
без да правя нищо,
пролетта идва и тревата
сам-самичка никне.
[Содзюн]
За изтривалките
Десет пъти сънувах все същото,
щом очите затворих едвам:
аз звънях по звънците на къщите
и говорех със хората там.
Нещо казвах им. Някакви правила.
Сякаш бях от отдел "Чистота".
И си тръгвах, безплатно оставила
изтривалка пред всяка врата.
И подметките всички си бършеха
най-усърдно с доволно лице.
И вървях аз и все не се свършваха
изтривалките в мойте ръце.
Изтривалки! Изглежда безмислено.
Ти ме галиш в лекичък смях.
И не знаеш, че беше написано
твоето име на всяка от тях.
[Валери Петров], от филма "Всичко от нула"
щом очите затворих едвам:
аз звънях по звънците на къщите
и говорех със хората там.
Нещо казвах им. Някакви правила.
Сякаш бях от отдел "Чистота".
И си тръгвах, безплатно оставила
изтривалка пред всяка врата.
И подметките всички си бършеха
най-усърдно с доволно лице.
И вървях аз и все не се свършваха
изтривалките в мойте ръце.
Изтривалки! Изглежда безмислено.
Ти ме галиш в лекичък смях.
И не знаеш, че беше написано
твоето име на всяка от тях.
[Валери Петров], от филма "Всичко от нула"
... ТАКА ВЕДНЪЖ във снежната алея видях следи : " той" беше минал с "нея". Аз тръгнах по следите и узнах какво се бе развило между тях: как тук над нея той бе тръснал клона, как там си бе изула тя шушона, за да изтърси влезлия й сняг, и как я бе придържал той, и как, използувайки таз полуизмама, стояли бяха дълго време двама, трептящи от любов, един до друг, в гората без движение и звук освен почукването на кълвача. И продължавайки след тях да крача представях си аз нежната игра на двамата във снежната гора и видях как на дългата й клепка звездата на една снежинка трепка и как разтапя топлия й дъх скрежеца върху мекичкия мъх на шала му. А той не е кротувал, а той, разбира се, я е целувал, мошеника с мошеник, виж го ти ! Вървях и се ядосвах аз почти и още с тази ревност във гърдите в миг гледам : отделиха се следите и без да спрат, на първия завой тя тръгна вляво, а във дясно - той. Какво бе станало? Нима раздяла? Озадачен, сред тишината бяла с ръце в джобовете си аз стоях. И изведнъж засмях се с тъжен смях: наистина те бяха тук вървели на таз алея в белите тунели, но не в прегръдка, както мислех аз, а поотделно, с разлика от час, и не любовна двойка бяха, значи, а двойка най-случайни минувачи, един за друг незнаещи дори. Как тъжни са тез борови гори! И аз стоях, обзет от болка тиха по всички тез неща, които биха могли да бъдат, но - уви! - не са, подобно на тази среща във леса...
[Валери Петров], "В меката есен"
[Валери Петров], "В меката есен"
...Колко пъти в спомена се връщах да доизживея префучалите мигове на тая нощ, да ги разтегна, да ги разчленя и свържа, да ги изчерпя. И все не можех. Исках да си спомня нощта изцяло, последователно. А виждах всичко сбито, едновременно и разпокъсано, всичко объркано, смесено и деформирано.
Неговата посегнала ръка. Една падаща звезда през рамото му. В гъстата задъхана тъмнина моето "Не!", обърнато по-скоро към самата мене, отколкото към него. В неговата близка близка зеница - луната разбита на искри. Неговите устни, подгонили моите, и моите, откъснати от мене и станали негови. Разрошената ми коса, вляна в разплетената плитка на Млечния път. Неговата ватенка, постлана до загасналия огън, сякаш върху самата топла пепел. Моето рамо, приютено до него и защитаващо се от него. Бяхме така близко, че не можехме да се видим. Над мене се надвесваше небосводът. До гърдите ми биеше ускореният пулс на звездите. Той прегръщаше твърдата, неподатлива земя, поемаше нейният влажен петнист дъх. Аз поглъщах препускащото дишане на вятъра. Горе и долу се преобърнаха. Жаравата от огъня стана небе, а ние легнахме върху звездите. Затворих очи. Върхът на планината стана дъно на море. През стиснатите клепачи видях как тъмнината стене от болка...
[Блага Димитрова]
Неговата посегнала ръка. Една падаща звезда през рамото му. В гъстата задъхана тъмнина моето "Не!", обърнато по-скоро към самата мене, отколкото към него. В неговата близка близка зеница - луната разбита на искри. Неговите устни, подгонили моите, и моите, откъснати от мене и станали негови. Разрошената ми коса, вляна в разплетената плитка на Млечния път. Неговата ватенка, постлана до загасналия огън, сякаш върху самата топла пепел. Моето рамо, приютено до него и защитаващо се от него. Бяхме така близко, че не можехме да се видим. Над мене се надвесваше небосводът. До гърдите ми биеше ускореният пулс на звездите. Той прегръщаше твърдата, неподатлива земя, поемаше нейният влажен петнист дъх. Аз поглъщах препускащото дишане на вятъра. Горе и долу се преобърнаха. Жаравата от огъня стана небе, а ние легнахме върху звездите. Затворих очи. Върхът на планината стана дъно на море. През стиснатите клепачи видях как тъмнината стене от болка...
[Блага Димитрова]
Разпятие
Щастливо двата пътя си вървяха,
Опасваха света околовръст...
Но се пресякоха. А се не сляха.
И ме разпънаха на своя кръст -
За да вървя към теб като обречен
И да усещам всеки божи ден,
Че си при мен, когато си далече,
И че съм сам, когато си при мен.
[Найден Вълчев]
Опасваха света околовръст...
Но се пресякоха. А се не сляха.
И ме разпънаха на своя кръст -
За да вървя към теб като обречен
И да усещам всеки божи ден,
Че си при мен, когато си далече,
И че съм сам, когато си при мен.
[Найден Вълчев]
Ще премина със тебе,
мъничка моя,
под всички звезди.
Ще премина със тебе,
мъничка моя,
под ясното
лятно небе.
Ще премина
през нашите
бързи реки.
Ще премина със тебе,
ако път ни разделя,
ще премина
и пътя,
и самата раздяла,
ще премина със тебе,
мъничка моя.
[Иван Пейчев]
мъничка моя,
под всички звезди.
Ще премина със тебе,
мъничка моя,
под ясното
лятно небе.
Ще премина
през нашите
бързи реки.
Ще премина със тебе,
ако път ни разделя,
ще премина
и пътя,
и самата раздяла,
ще премина със тебе,
мъничка моя.
[Иван Пейчев]
на Ц.М.
Ний можем да имаме много жени,
но една ще бъде от начало
до края ни:
тази, която ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
тази, която ще каже - Стани!
ако клекнем,
когато се целят в челото ни.
Ний можем да имаме много жени,
но една ще ни обича
истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си.
[Стефан Цанев]
Ний можем да имаме много жени,
но една ще бъде от начало
до края ни:
тази, която ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
тази, която ще каже - Стани!
ако клекнем,
когато се целят в челото ни.
Ний можем да имаме много жени,
но една ще ни обича
истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си.
[Стефан Цанев]